Десетки хиляди жени умират годишно от домашно насилие в Русия. Въпреки това Държавната дума декриминализира деянието, което вече ще се наказва с глоба, вместо със затвор. Александър Плюшчев коментира:

Трябва ли да се радваме, че руският парламент не затяга поредната гайка, а точно обратното: разхлабва (в случая) законодателството. Става въпрос за домашното насилие: дълго време то се наказваше със затвор. Сега Държавната дума декриминализира деянието, приравнявайки го с насилието на обществено място, което се наказва с глоба. Ще рече, че насилникът в семейството вече не го грози наказателно преследване и затвор.

Само по себе си, решението за декриминализиране на домашното насилие не е продиктувано от желанието за подобряване живота на хората или, да речем, от загриженост да не се съсипва (със затвор или трудов лагер) животът на оногова, който не е могъл да сдържи нервите или емоциите си и е посегнал на човека до себе си. Не, по-скоро законодателят е искал да разтовари малко полицаите и съдиите, които са затрупани с такива случаи. Опитът за декриминализиране на всички по-дребни престъпления, например кражбите, не сполучи. Но пък по отношение на насилието нямаше никакви проблеми. И за да не се оплетем в терминологията, нека припомним: побоят е физическо насилие без причиняване на телесни повреди, най-много жертвата да се отърве с няколко синини или цицини.

Дяволът се крие в детайлите

Законопроектът, приет на първо четене, предвижда по-строго наказание при рецидив – при повторение на деянието насилникът може да бъде съден за побой. Звучи добре: отърваваш затвора, освен това мярката има силен възпиращ ефект срещу рецидиви. Но, както знаем, дяволът се крие в детайлите. В случая той е свързан с дребната подробност, че побойникът може да бъде съден само ако отново посегне на друг, преди да е изтекла 1 година от първото деяние. Ще рече, че след като измине година насилникът отново може да се развихри, без да рискува да бъде съден.

Освен това, за да бъде осъден побойникът, жертвата трябва не само да подаде жалба в полицията (което и сега не е толкова просто), а да наеме адвокат и да се обърне към съда. Колко хора ще тръгнат по този път? Да не говорим,че немалко са хората, които нямат такава възможност, като например много възрастни хора или инвалиди, които са тормозени от близките си.

30 процента от участниците в анкета на фондация „Обществено мнение“ казват, че познават семейства, в които мъжът или жената, по време на спор, упражняват и физическа сила. Други три процента посочват, че имат личен опит в това отношение. При това тук става дума само за случаите на насилие между съпрузи, без да смятаме различните варианти на домашно насилие, които са много разнообразни: прилага се насилие срещу деца и възрастни хора, след запой, от неприязън или с цел психологически тормоз, в конфликтни ситуации или просто ей така – заради „спорта“. Полицията не върши голяма работа, дори и в случаите, когато потърпевшите подават жалби.

„За“ и „против“

И поддръжниците, и противниците на декриминализирането на побоите смятат, че имат своите аргументи. Първите се позовават на това, че за един шамар, включително и на собственото си дете, може да попаднеш зад решетките. Изобщо не е е трудно да си представим, че бдителни граждани правят донос, който завършва с наказателно дело срещу родители.

Вторите пък се страхуват, че вкарването на побоя в Административнопроцесуалния кодекс ще развърже ръцете на онези, които преди са се опасявали от наказателно преследване. И фактически ще се легализират телесните наказания срещу децата – родителите им ще могат да ги бият до посиняване, рискувайки, в най-лошия случай, да бъдат глобени. Макар понякога да казваме „щом те бие, значи те обича“, противниците на изваждането на побоя от Наказателния кодекс са почти два пъти повече от привържениците – съответно 44 на 23 процента. Но депутатите, които всъщност би трябвало да се вслушват в гласа на избирателите си, и този път взеха страната на малцинството.

Два различни свята

Западният свят се опитва по всякакъв начин да се бори срещу домашното насилие. Много често с куриозни инициативи и кампании, в които понякога се включват и руски граждани, живеещи в чужбина. Техните съдби, разбира се, ни вълнуват и съчувстваме на пострадалите. От друга страна обаче подозираме, че жертвите може изобщо да не са жертви, а хитри изнудвачи и манипулатори. Заети да следим тези случаи, не забелязваме това, че ежегодно в Русия десетки хиляди души загиват от домашно насилие.В руското право изобщо не съществува понятието „домашно насилие“. В Държавната дума на няколко пъти са внасяни законопроекти на Закон за домашното насилие – от различни вносители, но нито един от проектите дотук не е бил разглеждан. Инициаторите – най-вече жени-депутатки – винят за това мъжкото лоби в парламента. Противниците на такъв закон се опасяват от злоупотреби – ако например жени започнат да шантажират мъже с това, че могат да бъдат съдени.

Жено, ти да мълчиш!

Целият сюжет с декриминализирането на побоите показва дълбоката криза, в която са изпаднали съдебната и правоохранителната система в Русия. Само дълбока и системна реформа може да ги изведе от тази криза, а не измененията на отделни закони и наказателни мерки. Също както в стара къща е глупаво само да сменяш тапетите, когато покривът тече и мазилката се кърти. Тогава е необходим основен ремонт.
Още по-лошото е, че и обществото е изпаднало в дълбока морално-нравствена криза: руското общество няма доверие на никого и се бои (напълно основателно) от държавата, от самото себе си и от всеки отделен индивид. засега е напълно неясно, как може да бъде поправено всичко това. Ако изобщо е възможно.

Самоубийците са психично здрави хора. 90% от тези, които са посегнали на себе си, нямат психични заболявания. Те са сравнително интелигентни личности, които дълго са мислили над смисъла на живота.С най-висок риск да посегнат на себе си се оказват работещите като лекари, зъболекари, полицаи, учители и миньори.

Най-застрашени са професиите, при които хората отнасят проблемите и притесненията си вкъщи. Тази теория разви психиатърът Александър Хаджигеоргиев по време на семинар във връзка с превенцията на самоубийствата у нас, който бе организиран от Центъра по обществено здраве и анализи в Банкя. Според специалиста, който е началник на Отделението по психиатрия в Медицинския институт на МВР, възрастовите граници, в които се наблюдава най-често желание за опит за самоубийство, са между 17 и 19 години, както и между 35 и 40 години. Сред хората, застрашени да посегнат на живота си, са тези с депресия, а истинската депресия се лекува само и единствено медикаментозно, добави още д-р Хаджигеоргиев.

Депресията започва с картина на потиснатост, безсилие, липса на енергия, влошен апетит и влошен сън, информира д-р Хаджигеоргиев.

„Клиничният критерий е такова състояние, ако продължи две седмици и повече, тогава може да се оцени като депресия и да се започне лечение. По същия начин трябва да процедират и хората, които не са лекари, а просто наблюдават отвън“, посочи д-р Хаджигеоргиев.Специалистът има своя теория по отношение на въпроса защо жените страдат повече от депресия, отколкото мъжете.“Аз предполагам, че жените са по-лесно откриваеми, защото те повече си казват. Това би могло да изкривява статистиката, т.е да вдига процента на психично заболелите жени. те по-охотно търсят помощ. И по-лесно я намират, тъй като повечето психиатри са мъже“, поясни още специалистът.

Най-рискови от гледна точка на самоубийствата според психиатъра са професиите, при които след работа човек пренася конфликтите и притесненията в дома си. Защо обаче зъболекарите също са с повишен риск да посегнат на живота си?“Едното обяснение е, че зъболекарят всеки ден по много пъти вижда ужаса в очите на пациентите си от 10 см и това по някакъв начин му повлиява. Това е тежка, стресова професия, от този тип професии, в които си отнасяш проблемите в къщи. Тези професии с после действия, които си носиш вкъщи, обикновено са по-рискови“, обясни психиатърът.

Процентът на бездетните жени в Европа непрекъснато се увеличава, особено в държавите от Юга, където „трудностите се натрупват“, най-вече икономическите, съобщи АФП, позовавайки се на френски учени. Броят на жените без деца сега все пак остава под пика от началото на XX век.

Учени от Националния институт за демографски изследвания сравниха честотата на безплодие сред европейките родени от 1900 до 1972 г. Всяка четвърта жена от родените в първото десетилетие на миналия век не е имала деца. За жените, родени след 1970 г., пропорцията е една на седем (14 процента).

Първата световна война, предизвикала смъртта на много млади мъже, и икономическата криза от 1920 г., довела до емиграция от бедните към по-богатите държави, обясняват това „значително забавяне на ражданията“ в началото на XX век.

След това с икономическият растеж и въвеждането на социални защити бездетието намалява чувствително. До 1975 г. има бейби бум – жените раждат средно 2,1, деца, като от родените в началото на 40-те години на миналия век само една от 10 остават бездетни.

Оттогава обаче плодовитостта непрекъснато спада, като вече достига много ниски нива за Европа – 1,7 деца за жените, родени през 1974 г.

„Ефикасните контрацептивни средства, все по-късното раждане, по-голямата нестабилност на връзките, поставянето на работата на първо място при все по-голямата нестабилност на работните места и икономическата несигурност“ допринасят за това.
Явлението е най-осезаемо в Южна Европа – всяка четвърта жена, родена през 70-те години на миналия век може да остане без дете в Испания, Гърция и Италия. В тези държави „трудностите на пазара на труда“ се съчетават с „неравенство между половете, заради което трудно се съчетава работа и семейство“.

Затова се очаква процентът на жените без деца да се увеличи още и да се доближи до пика след Първата световна война.